Той не започна да пие защото беше слаб,започна да пие ,защото искаше да изключи шумът и да се потопи в тишина.

В началото беше невинното малко питие всяка вечер след работа-за разпускане.За да спре мислите,да даде на тялото усещане за отпускане.Алкохолът влезе в живота му като един добър приятел ,на който можеше да разчита винаги.Приятел,който не искаше от него да мисли,да говори,да обяснява.

Имаше семейство,имаше работа,имаше дом и въпреки това всичкото имане се чувстваше паднал някъде вътре в себе си дълбоко без въже,което да го изтегли.

Първата чаша беше като да затвориш прозореца,когато отвън шумът е непоносим.

Втората -променяше вътрешния му глас ,от груб и гневен ставаше мек и топъл.

Третата -като да изчезнеш от света и от всички отговорности.

И това му харесваше,по дяволите как му харесваше.

Но не беше щастие ,беше отсъствие на болка,макар и опиянен той осъзнаваше добре това.

Дните му започнаха да си приличат,сляха се в една и съща рутина.

Сутрин-умора,която не минава.Главата му тежеше,стомахът се свиваше като стиснат от менгеме.Сърцето биеше учестено,като ,че ли искаше да го предупреди ,че нещо не е наред.Единствения момент в който усещаше ,че е жив беше под душа,студената вода се врязваше в кожата му ,напомняйки за малките хубави неща в живота.

На работа говореше малко,отговаряше механично „добре съм“,като парола ,която му даваше възможност да изкара деня незабелязан.А вечер….жадуваше за вечерта във всяка една секунда.

Когато се прибереше апартаментът го посрещаше със своя шум -съдовете за готвене в които неговата съпруга умело приготвяше вечерята,виковете на децата,които играеха и едновременно спореха и се смееха.Шумът на семейството.

Понякога си казваше.Само днес.Само тази вечер.Но „само“се превърна в дежурна фраза.Алкохолът вече не беше избор ,а нужда.Лекарство,което давеше болката,но унищожаваше нейният носител.

Когато пиеше ,депресията не изчезваше ,а просто сменяше своята форма.Ставаше по-разлята,като топъл мед,който се стичаше.Не го удряшесилно  в гърдите ,а го приспиваше бавно.И после ,когато алкохолът си тръгваше медът се втвърдяваше и започваше да тежи-в корема,зад очите,в езика,правейки думите трудни.

Един ден майка му се обади.

-Как си?-попита тя с тревожност в гласа.

-Добре съм.

-Не ми звучиш добре,никак даже.

Той се засмя.Не защото беше смешно,а защото смехът макар и престорен, беше единственото нещо,което можеше да извади от себе си без да се разпадне.

-Много съм уморен имам работа.

-Ти винаги си уморен напоследък.

Последва тишина.После тя каза :

-Чувствам те далечен като,че ли не те познавам вече.

Тези нейни думи го сепнаха като удар от ток,не защото бяха обвинение,а защото бяха истина.

Той не беше отдалечен само от майка си,беше далечен от всичко и всички,дори и от себе си.Виждаше хората ,като през зацапано стъкло.Вечерта отново пиеше ,но вече не за тишина ,а за оцеляване.

Губеше контрола върху живота си,но това не беше най-страшното.Най-страшното беше ,че беше започнал да свиква.Като притчата за жабата.Ако пуснете жаба в тенджера с вряща вода ,тя веднага ще изкочи .за да се спаси.Но ако я поставите в тенджера с хладка вода и постепенно повишавате температурата,жабата няма да усети опасността,ще се отпусне в топлината и в крайна сметка ще бъде сварена.

Един път се събуди на пода.Не беше сигурен дали е паднал или просто е решил да легне там.В стаята миришеше на застояло ,миризмата беше възкисела-задушаваща.Той седна ,облегна се на стената и се загледа в полупразната бутилка на масата.Тогава си помисли:

Ако това е живота ми…значи вече не живея.

Една вечер докато беше в магазина,видя младо момче да купува бира.Момчето отмяташе енергично глава на зад прихнал в луд смях.Бепе леко пияно преди да е пило.И в този смях той откри себе си,такъв какъвто беше преди години.Видя онази надежда ,че живота можеше да бъде празник,а не умопомрачение.

Плати и излезе,навън беше студено,вятърът го зашиба през лицето,карайки го да се чувства буден.Истински буден.

Прибра се.Седна на дивана,извади бутилката с внимателен жест и я постави срещу себе си на масата.Гледаше я като враг,който дълго време се бе преструвал на приятел.Чувстваше се предаден от този фалшив приятел,но най-вече се чувстваше предаден от себе си.

Той взе телефона и с треперещи пръсти намери телефонния номер ,който искаше да набере.Натисна“обади се“.Прозвуча сигнал свободно,един път,втори път ,трети път и на четвъртия  точно когато беше на път да затвори.от другата страна се чу сънен глас.

-Ало!

Той замълча,срамът го заля ,като гореща вълна,езикът му се втвърди.После тихо каза:

-Не съм добре.-от другата странаа настъпи тишина,но не тишина на неудобство,а тишина ,която беше разбираща.

-Къде си?-попита сънения глас.

-У дома.

-Идвам!