„Идеалната „жена
В съвременния живот жената често е поставяна в парадоксалната позиция,да бъде независима,но не и твърдеее доминираща.Да бъде амбициозна,но не и рационална,да бъде красива и поддържана,но и да не преклява ,за да не бъде поствена в категорията“кифла“.Да се грижи за всички -понеже това е в нейната природа,но да не се оплаква ,зашото оплакването току виж може да бъде възприето за егоизъм.А от „егоисти“никой няма полза.
Социалните мрежи засилват този парадоксален идеализиран образ,чрез постоянна визуална конкуренция.Сравнението става един автоматичен процес при който усещането ,че „изоставаме“ хронифицира.Благоприятната почва за появата на вътрешния критик,който не ни мотивира ,а ни наказва.Сякаш всички дружно страдаме от раздвоената идентичност.Живеем версията,която отговаря на очакванията,докато истинските ни нужди остават потиснати.Това създава вътрешния конфликт:“Трябва да съм силна“…“Но се чувствам изтощена“.
Бавно, но сигурно се потапяме в тихата травма.Тиха защото е социално поощрявана.Успешната,продуктивна,перфектна жена получава някакво външно признание,докато вътрешният и свят остава нечут.
Тялото помни.
То помни всяка нощ в което не е спало от тревога.Всяко“трябва“,което е убило едно „искам“.Всяко“няма значение“,когато всъщност е имало.
Женското тяло често става обект на общественото наблюдение-външен вид,майчинство,сексуалност.И когато сведем стойността си до външни критерии се ражда обектното самоотношение.Жената започва да гледа на себе си през очите на другите .
Нуждата да отворим пространство за разграничаване на „моите желания“от „желанията на другите“ е крещяща в името на самосъхранението.Възстановяване на връзката с тялото е крушов момент в пътят.Позволяване на гнева да заеме своята собствена позиция по здрав начин би могло да бъде свежата глътка въздух от която толкова много имаме нужда.